“Девушка пела в церковном хоре” – превод на стихове на А. А. Блок

Аз есмь свет миру. Ходяй по Мне, не имать ходити во тме, но имать свет животный (Ин.8:12).

Аз есмь свет миру. Ходяй по Мне, не имать ходити во тме, но имать свет животный (Ин.8:12).

Това известно стихотворение на А. А. Блок, написано през 1905 г. е най-любимо с последния си стих (И голос был сладок, и луч был тонок,/И только высоко, у Царских Врат,/Причастный Тайнам,- плакал ребенок/О том, что никто не придет назад.), но харесва ми и с ударение върху Светлината (на свещите, Образа, спокойствието радостно в очите на пеещото момиче, на песента – Слово) и Сянката (все заради Светлината: от свещите, от унинието въпреки Светлината, в плача на детето, в съмнението на всички ни, с гениалния отзвук на всичко изброено в последното Блоково четиристишие). Преводът е мой, но бе съчинен с великодушната помощ на вещия в областта трихилядник – МММ.

 

Девoйка пeеше в църкoвния хoр

За вси изгубени, далеч от родина,

За вси скиталци в океански простор,

За вси, забравили радост любима.

 

Гласът й към свода висок летеше,

През сноп, сияещ по бледо лице.

И всеки се в мрака на храма дивеше,

Лъч в бяла дреха, как пее с сърце.

 

И вярваха, че радост ще има,

Че в тиха пристан платна са свити

И изморените по чужбина

Сега са в светъл живот честити.

 

Гласът бе прекрасен, сърцата сгрети,

Само високо при Царските двери

Плачеше дете, приело Тайните Свети.

Че никой назад не ще път намери.

 

(На снимката: Христос Вседържител, изобразен на купола на Владимирския събор в Киев от В. М. Васнецов, 90-те години на XIX. век).

Advertisements

“Средновековието да не загърбваме настъпва час”

Превод на един загадъчен пасаж от Л. Н. Гумильов

The Garden Court, Edward Burne-Jones, 1890
The Garden Court, Edward Burne-Jones, 1890

Норилск. 1942 г. Далеч на Север. Отвъд Енисей дори: далеч-далеч на Изток.

Историкът (но това ще е после) Лев Николаевич Гумильов – синът на Николай Степанович Гумильов и Анна Андреевна Ахматова, се труди като лагерист, осъден по политическо обвинение още през 30-те. Но успява да напише своята «зимна приказка» или пиеса в стихове, наречена «Вълшебните цигари»[1]. Тя ще бъде публикувана едва през 1990 г. (Сп. «Советская литература», 1990, № 1, с. 61–72). Една от репликите в стихове на Принца, в мирския живот студент, а в приказния, омагьосан от любов герой, си позволих да преведа:

Средновековието

Да не загърбваме настъпва час.

В съня преследва ни видение;

Не ние него, то призовава нас.

 

В машинен шум, в грамадите на сиви здания,

Огряни в синтетична светлина,

Не чуваме старинни заклинания,

Не проговарят камъни в нощта.

 

А инак, както отпреди, са подчинени и смърт,

И помрачнял живот на пустотата.

Кръжи над къщите на демони ратта

И чародейка милва котка черна в тъмнината.

 

Змии върху гърдите на девиците са свити,

Трамваите преброждат ги вампири,

Но тайна е, къде са капищата им за шабаш скрити,

И с кръв чия в олтарите оставят дири.

 

The Briar Wood, Edward Burne-Jones, 1890
The Briar Wood, Edward Burne-Jones, 1890

Епохите ли раждат литературата или литературата скрито пише епохите? Дали образите и идеите не витаят във времето, за да бъдат уловени от онези, чието чувство е по-изострено, необикновено… и за да пишат писатели на хиляди километри един от друг за едно и също? Традиционно този пасаж у Л. Н. Гумильов се свързва с Бердяевото „Ново Средновековие”, но аз не мога да се съглася – тук то е друго, сатанинско, далеч от онази Бердяева нощ, в която обаче ярко светят звездите. Нямам сили да отговоря, но любопитно ще попитам: може ли Лев да е чел „Майстора и Маргарита”? Мисля, че не. Него ще публикуват след повече от 20 години – за първи път в списание „Москва” през 1966 – 1967 г. Но откъде тогава е тази черна котка, галещата я вещица, кръжащите над покривите демони, които така напомнят за полета на голата и дива Маргарита над Москва. В света на победилата революция озверелият материализъм заглушава и всички молитви, и всички заклинания, но тази нужда те да бъдат чути, търсенето на шепота не е ли именно онова, което напълва с публика театралната зала, в която се провежда сеансът по черна магия на D-r Woland? Сребърният век и взривен, и осъден, и изпратен в лагери продължава да задава въпросите. А, за да бъде съден и преводът ми – по-строго при това, добавям руския оригинал, знаейки, че макар думата „рат” да липсва в „официалния” речник на БАН, значението й на войска (рать) Ви е инстинктивнославянскиизвестно и добре звучащо на български.

Полетът на Маргарита, П. В. Остапцев, 1984 г.
Полетът на Маргарита, П. В. Остапцев, 1984 г.

Средневековьем
Пренебрегать мы больше не должны.
Оно прижалось к нашим изголовьям;
Не нам оно, а мы ему нужны.

В гудках авто, в громадах серых зданий
И блеске электрических огней
Не слышно нам старинных заклинаний,
Не видно оживающих камней.

А между тем, как прежде, правит смертью
И тусклой жизнью только пустота.
Над крышами домов кружатся ч-рти,
И ведьма гладит черного кота.

Под сердцем наших дев гнездятся жабы,
В трамваях наших бродят упыри,
Но мы не знаем, где свершают шабаш,
И чьею кровью кропят алтари.

[1] Целият текст на пиесата вж. на http://gumilevica.kulichki.net/articles/Article121.htm#Article121text24.

The Council Chamber,  Edward Burne-Jones, 1890
The Council Chamber, Edward Burne-Jones, 1890

“Север”

 „Стигнаха до „Етоал“. Площадът се разстилаше пред тях огромен и безкраен във влажната  сивота. Мъглата стана още по-гъста, така че изхождащите от площада улици не се виждаха вече. Пред тях беше само просторният площад с пръснатите замъглени слънца на уличните лампи и монументалната каменна арка, която се извисяваше в мъглата, като че поддържаше мрачното небе и закриляше слабата самотна искрица на гроба на Незнайния воин, наподобяващ в нощната самота последния гроб на човечеството.”

Из „Триумфалната арка” на Ремарк

След Сто години. Санкт-Петербург.

На „Невския проспект”, близо до „Площада на въстанието” и Московската гара, стои красива и легендарна сладкарницата „Север”. Имената на тортите и сладкишите в нея флиртуват с любителите на ретростила – „Ленинград”, „Белая ночь”, „Аврора”. Старата й емблема с две разхождащи се бели мечки напомня за времената, когато в СССР започва кампания за усвояването на Севера, включително и чрез този сладък начин за пропаганда. Вниманието привлича десертът „Ананаси в шампанско” – комбинация, създадена не заради търсенето на добрия вкус[1], а като символ, нарочна претенция за разточителност. Приликите с днешния ден не спират дотук…

Ананаси в шампанско, както ги сервират в сладкарница "Север"

Януари 1915. Петроград.

В насила сменилата името си столица четат за военните действия, които Великата война редува из всички части на планетата.

Нервната суета на всичко постигащия и искрящ в електрическото си величие Деветнадесети век е надвесила повелителите му над пропаст. Светът, обгърнат, претърсен, разходван всячески, се е оказал твърде тесен. Воюващите гълтат праха на отломките, кашлят пепел. За да може някога след всички печални сълзи за разпращаните в тила погребални телеграми, нечие правителство да чертае граници в своя полза. Да светнат рекламите на търговските конгломерати отново. Сега ще ги загасят страхът и слуховете. Германските вестници възпяват „огнената десница на възмездието”, която над Британия носят първите атаки на цепелините…

Ананаси в шампанско

Игор Северянин пише своята „Увертюра”, по-известна по първия си стих като „Ананаси в шампанско” и думите му се сливат в един прекрасен грезофарс: друг, слънчев, отвътре празен, може би; тъмен, ако решите, със своята празност, но все пак… живот! Не война. Защо лъскавото трябва веднага да изисква нашето заклеймяване, пита ни, и предизвиква да го последваме. Като девиз, като „знак за качество” на една отиваща си епоха. Сребърният век залязва, залязва Империята, залязва и Старият свят. Историята е циклична, никое изкачване не е безкрай, всеки Зенит сочи своя Надир.

Но сега всичко е някак по-различно. От началото на Двайсетия век времето избързва, сгъстява се. Руският философ Алексей Лосев е често цитиран с думите си, според които „през 1914 г. времето някак се уплътни и започна да тече по-бързо.”[2] В светоусещането на Сребърния век времето въобще престава да съществува, теченията на минало, бъдеще, настояще се сливат в едно.[3] „Апокалиптичните очаквания – продължава той – се обясняват именно със сгъстяването на времето”.

В коя епоха обаче е липсвало предчувствието на усилните времена на последните дни? В тази пророчествата звучат не просто силно. Оказват се верни. Колко много струва дори само написаното още през 1900 г. от А. А. Блок: „Ще видя, как погива,/Вселената – за мен родина./Самотно ще сърцето ми ликува,/Над страшната последна тризна[4].” (Увижу я, как будет погибать/Вселенная, моя отчизна./Я буду одиноко ликовать/Над бытия ужасной тризной.)

Поетите се лутат. По странична пътечка, успоредна с тази на тълпата, наречена „цивилизовано човечество”. И те, и то са жадни за наслади, черпят от очарованието на модерния живот. Но това им е крайно недостатъчно. Самоунищожително търсят предречения Погром.

През първата военна зима това красотата на декадентските миражи приказно примамва през мъглите на войната. Но в нервното пиене на пълната чаша на мирния живот всички, оказва се, са следвали онази Пагубна Първа Звезда.

А нейна цел е Гробът, видян от Ремарк на Place de l’Étoile в Париж на 30-те.

Полетът към мечтата Нагазаки свършва. В адски огън.

В Първата война човечеството гради от черепи Крематориума, в който ще се опитат да го  натикат през Втората.

***

В началото на 20-те болшевиките строят Нова Вавилонска кула, щурмувайки Небето и в тяхна услуга архитектът Татлин предлага нейната форма за Паметник на Третия интернационал. В раздухвания световен пожар една друга кула е унищожена завинаги. „Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки отломки, въпреки гръмоотводите на мечтата и сантименталната илюзия.” – пише Гео Милев в „И Свет во тме светится…”. Разликата е тази, че руската Кула от слонова кост – известната „Башня на Таврической улице”, в която поетът Вячеслав Иванов е събирал своите побратими не се срутва заради отдалечеността на „розовите сънища и лазурни блянове” от „разкървавения лик на Народа”. Тя е пометена от тези, чийто възход поетите са предсказали. Чиято Революция са приветствали. В чиято жертва най-накрая биват принесени.

 Кулата на Татлин

Сребърният век е връх в културата на Европа, който завършва в страшния Мрак на Азия – в един от онези моменти на руската история, когато съдбовното съединение на тези две стихии престава да действа в своята велика Симфония. Империята бива оглозгана и опустошена от своето ново Превъплъщение. Петроград се превръща в Ленинград. Поетите се разбягват из европейските кафенета и кафићи, cafés е caffè. Оракулите напускат храма. Скити вместо готите влизат в Рим.

… Ако щете и за да тръгнат на Север преселници, както някога, пращани от варварските царе; за да бъде създадена сладкарница „Норд”, която през 1951 г. в рамките на борбата с космополитизма в Съветския съюз да бъде преименувана в „Север”.

Както Санкт-Петербург в Петроград през 1914 г.


[1] Един литературен критик от любопитство решил да опита комбинацията и накрая сметнал, че „в стихотворението е далеч „по-вкусно”.

[2] Вж. Лосев, А. Ф., „Диалектика мифа”, Философское наследие, том 130, М., 2001, стр. 110

[3] „Времето престава да съществува, – казва Андрей Белый – Всички времена и всички пространства са се слели в нотите на една гама.” – цит. по Ю.А.Асоян – Отзыв о диссертации Ивановой Ирины Сергеевны «Феномен времени в лирике Серебряного века» – http://www.proza.ru/2011/12/14/768

[4] Тризна – славянски езически погребален обичай, включващ танци, песни, пиршества и военни състезания в чест на починалия.